За никого не е тайна, че държавата е най-сигурният работодател в страната. Добри осигуровки, гарантирани увеличения на заплатата независимо от индивидуалното представяне, ниско текучество, и така нататък и така нататък. Освен това, изброеното не е просто даденост, а продължителен процес – от 2009г. насам всички изброени показатели се катерят.
източник: Капитал
Именно заплащането в държавния сектор е един от големите двигатели на ръста при средните доходи за страната. Това е основно заради огромната маса от работници към държавната администрация. Директно в изпълнителната власт, сиреч в министерства, агенции и проче, работят около 98 хиляди души. Общо на държавна служба има над 145 хиляди, като броят им вече от години нараства. През 2010г. става въпрос за 131 хиляди.
Отделно пък ако разширим обхвата, общо в публичния сектор има над 550 хиляди заети, като броят им през изминалата 2020г. е нараснал чувствително, с около 10 хиляди. Тази промяна най-вероятно се дължи на пандемията и естествения стремеж на оказалите се безработни служители в засегнатите от кризата сектори да си намерят ново, по-сигурно работно място.
Но да се съсредоточим за момента на държавната администрация – сиреч хората директно отговорни за функционирането на България на чисто институционално, бюрократично ниво. Какво се случва, че броят на реално заетите в този сектор не просто не намалява, както логиката диктува във времето на повсеместната дигитализация и компютъризация, ами даже набъбва с един умерен темп? Получава се така, че пряката работа на държавен щат е най-привлекателното нещо в страната. Напливът не е само към офисните дейности – става въпрос за сериозно покачване дори в редиците на МВР и армията. Като говорим за МВР, с разширяването на компетенциите на полицията и разкриването на все нови, в много случаи припокриващи се, дирекции изкуствено се създава необходимост от нови попълнение. Пък да не говорим за заплахата за демократичността на една държава, която е неделима част от разширяването на силовите структури и създаването на милиционерска класа от стар социалистически тип. Но повече по тази тема някой друг път.
Има по-сериозен проблем, който е важно да се лансира в тази насока и той е контролираният вот. На този етап всъщност терминът “контролиран вот” не е достатъчно широкообхватен, за да опише адекватно случващото се. Става въпрос за една автономна машина на статуквото, която превръща държавните служители в сигурно изборно и партийно ядро, насърчавайки прякото участие както на избори, така и в партийните структури. Това става в някои случаи директно, чрез оказване на прикрит или напълно отявлен натиск върху служители отстрана на секретари, директори, началници и проче, или пък, както Борисов демонстрира вече от месеци, чрез ирационални харчове, които се превръщат в премии и повишения в заплатите.
Това ефективно разслоява страната и ни довежда до най-лошият възможен вариант – България на две скорости. Едната България е тази на смирените чиновници, които доброволно участват в задържането на трипартийната система и ефективно предотвратяват всеки опит във властта да влезе политически новак или аутсайдер. Другата България е на тези, които по една или друга причина, най-често мързел и апатия, по-рядко по чисто идеологически, съзнателно странят от активния политически, и съответно държавно-чиновнически, живот. Резултатът е един и е сборен от дейността на двете – ГЕРБ, ДПС, в по-малка, но не пренебрежима (поне докато окончателният й разпад не настъпи скоро) степен БСП се радват на сигурна база. A тук не става въпрос единствено за електорат като численост. Който притежава администрацията, притежава самата същност на държавническата дейност.
