Основният признак, по който трябва да се разглежда и оценява една избирателна система не е потенциалът тя да произведе определени резултати в една или друга посока, а способността й да насърчи активно гражданско участие и буден обществено-политически живот. С други думи не бива да мислим за това дали една или друга партия в краткосрочен план би имала интерес от определена промяна, а дали има хоризонт за по-сериозни размествания в пластовете на местната и национална политика.

На преден план отново излиза идеята за мажоритарна избирателна система в два тура. Основният аргумент в полза на тази система, аргументът, който се изтъква от пропонентите й в публичното пространство вече от няколко години, е, че при мажоритарните избори най-голямо значение имат индивидуалните качества на кандидатите. В тази логика има няколко пробойни, които се превръщат в същински ями ако вземем предвид и някои от другите предложения за промени в Изборния кодекс на България. Но да се съсредоточим първо върху самото мажоритарно гласуване.

При мажоритарни избори печели единствено кандидатът събрал най-голям брой гласове. Ако става въпрос за президентски избори, в какъвто контекст най-често в световен мащаб се наблюдава мажоритарно гласуване, това означва, че вотът се повтаря и кандидати се елиминират във всеки следващ тур докато някой от кандидатите не получи подкрепата на 50+1% от гласоподавателите. При такава система победителят взима всичко, няма допълнително разпределение на порции.

В България въвеждането на мажоритарна система води със себе си още няколко естествени промени: а) прекрояване на избирателните райони и увеличаване на броя им и б) самият облик на Народното събрание, самото задължение на фигурата депутат, ще се измени. Избраният от съответния регион ще бъде отговорен за по-малка част от населението, ще трябва да е много по-наясно с проблемите на избирателите си и да отстоява местните им интереси пред останалите народнни представители. Всъщност самата дума “народен представител” би се приближила до естественото си, логическо значение.

На карти това звучи почти като някаква пасторална идилия, но действителните последствия далеч не са толкова привлекателни. От една страна подобна система силно ще ограничи малките партии, които нямат възможност да изготвят индивидуални предизборни кампании и да излъчат качествени кандидати в толкова много райони. Това, на свой ред, ще доведе до консолидация на големите формации и ще им даде много по-голям шанс да съставят самостоятелно правителство. Някои дефинират този сценарии като политическа стабилност; в българските условия бих го определил като ритуално убийство на политическия плурализъм.

Да не забравяме и туровете. При мажоритарната система гласовете, пуснати за неуспешен кандидат, нямат абсолютно никаква тежест и значение. Това води до ниска избирателна активност на последващи турове, но най-вече затваря обществото в един цикъл от избори между лошо и по-лошо. Създава обстановка, в която голяма част от гражданите могат единствено да избират кое е по-малкото зло.

Ако съчетаем подобна система с предложението за намаляване на партийната субсидия до 1 лев и намаляването на общия брой народни представители до 120, картинката става изключително ясна – политическа система, при която единствените “извънсистемни” партии се ползват с финансовата и логистична подкрепа на големи донори. При подобен развой на събитията единствените малки формации и партии, които ще се появяват на сцената ще бъдат подобни по поведение и намерение на ВОЛЯ или “България без цензура”.

Как, тогава, да реформираме, или ремонтираме, избирателната система? За да си отговорим на този въпрос първо трябва да знаем точно как функционира тя в момента. От 2007г. насам броят и разпределението на депутатските места в България се определя по т.нар. система Хеър-Ниимайер, или система на най-големия остатък. Формулата за изчисление е проста.

Да вземем за пример Враца. Там за последните избори броят мандати бе 6. На първо място излезе ГЕРБ с 25 869 гласа, а общата активност бе 81 429. Така резултатът по формулата е ≈1.9. Единицата е първият мандат, който е твърд и се дава със сигурност на партията. Тези 0.9, които остават, впоследствие се закръглят до 1 и от там идва и вторият. Същият процес се повтаря последователно за всички останали партии докато не се запълни и последния мандат.

В действителност тази система също има своите недостатъци, особено при райони с ниско население и още по-ниска избирателна активност, където за капак на всичко електоратът има склонност да гласува масирано за една партия. Визирам куриозния случай с “Изправи се! Мутри вън!” в Кърджали, където партията събра едва 1.1% от вота, но въпреки това успя да излъчи народен представител. Същият брой като втората партия в класирането ГЕРБ, която взе около 15% от вота. Останалите 3 мандата отидоха у ДПС.

Ако трябва да търсим косури в избирателната система, няма да ги намерим (поне на първо време) в самия метод, по който се разпределят депутатските места. В този ред на мисли въвеждането на мажоритарна избирателна система би било латерално движение, което единствено може да заобиколи истинския проблем, но не и да стигне до неговата същина и да го разреши. Този проблем може би най-добре се дефинира като организационно-институционален. След измененията в Изборния кодекс през 2011г. ЦИК става постоянен орган. Преди това комисията се организира и свиква специално за избори и идейният й хоризонт приключва именно с извършването на това й задължение. От 2013г. пък ЦИК вече е юридически субект със собствен бюджет и постоянна администрация. Това, съчетано с политическите назначения, които стават възможни след въвеждането на постоянната 5-годишна мандатност, превръща ЦИК в управленски лост. Партиите, които са във властта добиват контрол и над самия изборен процес. Излишно е да се дават примери за влиянието, което това масирано политическо участие в администрацията на ЦИК оказва над изборите – достатъчно е да се досетим само за най-пресния пример с видеонаблюдението, за да добием представа точно какво предимство дава партийния контрол над уж независимия изборен орган.

Другият голям проблем е с финансирането. Трите големи телевизии в България привличат около 70% от аудиторията. Едно кратко, 30-секундно рекламно позициониране в бТВ струва четирицифрена сума, слуховете са, че в Нова достига дори пет. Частните телевизии и сайтовете в интернет сключват предизборни договори с партиите, като тези договори имат определена стойност и определени ограничения. Това дава диспропорционално влияние на медиите над кампанията. Дори ако се абстрахираме от факта, че партиите, сключили договори нямат пълен контрол и свобода да водят предизборната си агитация както сметнат за удачно, трябва да се вземе предвид и участта на малките партии и независимите кандидати, които са практически лишени от всякакъв достъп до общественото пространство и съзнание. Пакетът със средства, който държавата предоставя на партиите и коалициите за предизборната кампания се равнява на 40 000 лева. Това е крайно недостатъчно за воденето на една пълноценна кампания в контекста на модерния свят и особено в България, където медиите са контролирани от малка група олигарси, които така или иначе вардят портите на обществения дискурс.

Въпросът е как се решава този проблем. Държавната помощ е изключена – ако тръгнем да финансираме всеки, който е решил да се пробва за депутатско кресло, няма да видим края на тази сага никога. Единственият начин да възстановим баланса в българската политика и да я измъкнем от пастта на големия капитал е като отворим широко вратите на парламента за многообразието на идеологическия спектър. Първата стъпка към това е премахването на арбитрарния праг от 4% за влизане в парламента. Това ще позволи създаването на една активна, пъстра и многообразна политическа система от холандски тип и ще отнеме голяма част от чисто административния контрол, с който големите партии разполагат в момента. Следващата стъпка е олекотяване на административната тежест при регистрирането на независими кандидати и промяна в начина, по който им се отрежда място в парламента. Към настоящия момент независимите кандидати трябва да получат подкрепата на статистически много по-голяма част от населението на региона си, за да станат народни представители. По Изборния кодекс:

“Ако има регистрирани инициативни комитети за издигане на независими кандидати в МИР, районните избирателни комисии определят районна избирателна квота. Районната избирателна квота е равна на частното от деленето на общия брой на действителните гласове, подадени в МИР, на броя на определените за този район мандати”

Ако ползваме Враца като пример отново, то броят необходими гласове е 13 571, което е повече от резултата на втората политическа партия в района, БСП (с 12 753 и един народен представител). ГЕРБ излъчва двама народни представители с малко над 25 хил. гласа. Нима може да се очаква от независим кандидат в беден регион на България да се конкурира с мощта на цяла партийна машина за едно-единствено кресло? Цялата процедура, описана в Изборния кодекс за регистрация на независим кандидат е тромава и създава излишна административна тежест при верификацията. Ако малка страна като България иска да има истински активен политически живот, който да отговаря на потребите на населението и да позволява на предприемчивостта и личностните качества да доближат индивида до властта под каквато и да е форма, то трябва да направим така, че системата да не затормозява и възпрепятства самоинициативата в полза на традиционните формации.